Началото на 1997 г. От четири месеца сръбският народ се мъчи да събори диктатора Слободан Милошевич чрез мирни демонстрации. Той обаче успява да се задържи на власт. Диктаторът обгражда протестиращите с полицейски кордони – групи яки биячи без никакви симпатии към своите съграждани, мъже, станали толкова безчувствени и жестоки, че нищо не им се вижда прекалено. Полицаите Змай, Църни, Дуле, Коле, Селяк и шофьорът им Урош си вършат работата, без да мислят, ръководени най-вече от умората и заповедите, които получават по радиостанцията. Животът им се е превърнал в порочен кръг от тичане след протестиращите, непрестанни побои над тях, след което сядат в студената си камионетка, хранят се с буламачи и отиват да се облекчат в близкия обществен парк под постоянен страх да не ги нападнат. За тях няма сън, топла вода или добри думи. Единствената им мотивация са епитетите на омразата, използвани от началниците им – в лицето на невидим командир, – за да ги надъхват все повече и повече. За тях демонстрантите са друг вид хора, на чиито провокации трябва да се отговаря с удари на палките и изстрели във въздуха. В крайна сметка тяхното изтощение и раздразнение надделяват над способността им да се владеят…

Мъчителна драматизация на гражданските безредици, която можем да сравним с “Кървава неделя” на Грийнграс, “Кордонът” на Маркович е доста въздействащ филм. Безмилостната правдивост и простичките морални послания насред насилието и объркването са универсални. Най-важно тук е все по-черният морален мрак на тресавището, в което живеят тези блюстители на закона; по време на действителните събития през 1997 г. Маркович е заснел редица документални кадри насред самите протести.
Еди Кокрел, сп. “Variety”